Вечеря с г-жа Доверие

Стоя и гледам старата дама на съседната маса. Странна птица е тя. От един час седи, не поръчва, ама и сервитьорката я гледа навъсено и не отива да й вземе поръчката.

Дамата е възстара, сбръчкана, кокалеста, ама жилава така изглежда, на младини е била хубава, мисля си. Ма много бедно облечена, бе! Някакви дрипи по нея, вярно – чисти изглеждат, ама стари. А пък ресторантът е хубав, в центъра, сравнително известно място е. Аз, примерно, идвам заради ракията – имат всякаква ракия тука, ракия бар, с две думи.

Дамата се надига от време навреме, понечва да каже нещо, но се спира и се отказва, слага пак ръце на масата и мълчи ли, мълчи. Не се стърпявам, а и 50-те грама Троянска си казват думата, и отивам решително към нея. Ще помагам с поръчката или направо ще я каня при мен – нещо неудържимо ме влече към нея.

- Добра вечер! – викам.

- Добра е! – усмихва се изненадващо тя.

Аз се стъписвам – ясен, звънлив глас, като на момиче, хубава усмивка и всички зъби - до един са на място!

- Ми… такова… Аз Ви гледах, извинете, ама не идват да ви вземат поръчката, сама сте, стана ми гузно, ида да ви каня при мен! Ще поръчаме заедно. Ако чакате някой или не е удобно, пак извинете!

- Не чакам и е много удобно! – с отривисто движение дамата става и направо се запътва към моята маса. Е как знае пък къде… Става ми ‚тръпкаво‘ и малко даже страшно. Ама се окопитвам и сядам бързо и аз.

- Какво да поръчаме? – питам.

- Може ли да си поговорим първо?

- Ъъъ… Може, да! Как се казвате? Аз съм Йордан Тимов.

- Госпожа Доверие.

Помислям, че е майтап и я гледам настойчиво и аха да се засмея, ама жената е съвсем сериозна.

- Това е сигурно псевдоним?

- Ни най-малко!

- Ама как Ви е името? – още настоявам аз.

- Ще Ви разкажа една история и може да ме разберете по-добре – показва тя изрядните си зъби в блага усмивка. Може ли на ‚ти‘ да си говорим?

Кимам и отпивам последни капки от Троянската.

- Аз съм бездомна сега. Изгониха ме от дома и оттогава вече 7 години се скитам – не мога да намеря пътя. Не ме гледай така – с всичкия съм си, просто не мога. Има някои работи, които са невъзможни, Господ така ги е измислил нарочно, за да има някакъв ред. Нали? Представи си, че всичко на тоя свят е възможно! А? Набързо ще се изпозатрием.

То и така не е лесно. Аз съм от тези, които много бързо се сприятеляват, веднага мога да се сближа с някой, обичам силно и хората покрай мен са много щастливи. Добра съм, нося благополучие и други благинки.

Как става ли? Имам уникална дарба – винаги съм На Разположение! Ха! Познаваш ли някой друг, който да ти е винаги под ръка? Аз – не! Обаче аз това го мога. Такава съм по природа: разположителна. Мога да слушам, без да прекъсвам; да говоря, без да искам да впечатля; да отгатвам желания и тъги само с поглед; да нахраня и най-бедната душа с надежда. Ами какво правя с тия умения, ще кажеш… Правя, че Присъствам!

Работя го от… Хм… Ми не знам колко години. Много доходна професия беше.

Но времената се промениха и сега някак си не се търси толкова. И така.

Тръгвала съм си общо от 117 места в моя предълъг живот. Такава ми е природата. Обаче и съм живяла на 228 места! Гледай ти! Сега, като го казвам, добре се е получило!

- Ама как така на 228 места? – най-после се окопитвам аз.

- Е може и повече – тия ги помня.

- Ама как човек може да обиколи и живее на толкова места?

- Може, ако е едновременно на тях!

- А, тука ме изгуби…

- Не вярваш ли?

- Не вярвам!

- Какво те кара да мислиш, че не е истина?

- Ами… Не познавам някой така да може да го прави – да Присъства, ама и да е на много места, пък да си тръгне от дома…

- А космонавти познаваш ли?

- Не… Да, схващам. Ама космонавти има. Ясно.

- Живяла съм на много места, ама и на много не живея. Зависи от хората на тези места. А от дома не съм си тръгнала – изгониха ме, ти казвам. Сама не съм си тръгнала ни един път! Само като са ме гонили! Гонят ме, когато забравят какво мога да правя, или когато истината боли, или когато за мен не достигат воля и кураж, понеже тия неща са в ограничени количества, и така нататък.

Аз все пак не връзвам - 2 и 2 не ми прави 4. Мърдам неспокойно на стола и даже леко се оглеждам да не е някаква скрита камера.

Госпожа Доверие мълчи сега и ми се усмихва, сложила си е като мен ръцете на масата, леко се е привела (както съм и аз), почти усещам аромата на чисто през масата.

Внезапно разбирам тая нейна професия. Удря ме като с парен чук по главата – гледам я и искам и майчиното мляко да разкажа на тая побеляла, усмихната дама. Даже ми се иска да я прегърна. Естествено – не се мятам през масата! Но ми се иска.

- Кажи ми ти сега какво ти се случи днес? – подхваща благо тя.

В следващите три ли, четири ли часа аз минавам през състояния на страх, почуда, благодарност, разкаяние, разказвам целия си живот, подреждам и разреждам целия пъзел на професии, ненаписани книги, смъртта на мама и тате, оценките от университета на двете ми деца, счупената чиния в офиса сутринта, истеричната реакция на шефа ми следобед (не сме изпълнили плана). Заливам Госпожа Доверие с целия спектър на човешките емоции – ма всички, ви казвам.

Тя стои срещу мен с все същата благина, усмивка, светлина в старческите очи и искрена почуда, разбиране или удивление в бездомната й същност.

Ни един път не казва, че приказвам глупости, не ми казва, че и тя имала еди-какъв си, баш същия проблем, не се изморява, не нервничи, че й е свършила водата, не си поглежда часовника (а имаше някаква бръкма на ръката).

Но ми казва, че добре съм се справил, че много умно говоря и все такива едни хубави работи. Казва ми още, че имам много приятно чувство за хумор, че това е талант и тя много вярва, че от мен би излязло чудесен писател!

Ресторантът затваря, ние сме последни и сервитьорката нервно иде да донесе сметката. Питам Госпожа Довеие какво ще я правим младата дама. Госпожата се смее!

- Остави я! Не е намерила нейната Госпожа и затова е нетърпелива. Ще поживее и ще ги нареди сметките, а до тях – и хората.

Плащам и излизаме, топла вечер е и тръгваме бавно под кестените. Говорим за някакви неща, които сега не мога добре да си спомня. Просто не бяха злободневни, житейски, ами всемирни, ясни, подредени. Помня само усещането – че голям товар е слязъл от мен и ми е ясно утре и всеки друг ден какво ще правя. Аз такова чувство не съм имал никога преди!

- По-добре ли си? – пита ме Госпожата.

- Ама как? Направо съм супер! Ама какво ми беше? – сепвам се.

- Абсолютно нищо ти нямаше, малко се беше загубил и ти, ама твоят случай е от тия, дето са възможни за оправяне. Аз тогава ще тръгвам.

- Ама къде ще идеш! Абсурд! Ще те водя у нас, ще те подслоня. Мога и да ти извикам такси, само да видим къде ще идеш! – суетя се аз.

Обаче докато си бъркам да търся телефона, Госпожа Доверие е щипнала нанякъде. Стоя сам на тротоара и не ми идва наум какво да направя, вцепенен съм.

Не знам как, но след известно време тръгвам към къщи. Не вървя, ами летя!

В главата ми е само образът на Госпожа Доверие – дето Нищо не иска и Нищо не дава, а просто Присъства и това е всичко. И променя всичко.

Екатерина Робова

Екатерина е лектор в конференцията Доверието в бизнеса 10.12.25